Истинската история на един герой от Втората световна война
Преди години имах колежка, веднъж нещо се заговорихме и тя ми каза, че нейният баща бил участвал в тази последна фаза на войната... Не го помнела, че била 4-5 годишна, но имала ярък спомен как майка й плачела по цели нощи и все го чакала, а той така и не се върнал и те така и никога не разбрали къде бил убит...
И въпреки че се водел безследно изчезнал, майка й все повтаряла, че не може баща й да изчезне безследно...
Минаха няколко години и един ден моята колежка донесе бонбони за „Бог да прости“ – майка й била починала, а скоро след това замина на екскурзия в Унгария, да се поразсеела нещо, че майка й все й се явявала насън и такива работи...
А като се върна, пожела да ми каже нещо... Както пътували часове из унгарската пуста (докъдето ти поглед стигне само поле), взело да става такава жега, че повече не се траело... И тук да спрат, там да спрат, шофьорът казал, че наблизо насред полето имало чешма, иначе първата бензиностанция била далеч...
И слезли, тръгнали през някакви жита по тясна пътека и някъде навътре, на 200-300 м, стигнали чешма с паметниче пирамида...
И тогава тя ми каза: “И, Мире, ти можеш ли да си представиш, че както се наведох, пих вода и си наплисках лицето, случайно погледнах паметничето над чучура и в тоя момент усетих как светът пред мен се завърта... Погледът ми падна върху едно име и това име беше името на баща ми... И стоя и не мога да помръдна, и слънцето ме пече, а съм на някакво безкрайно унгарско поле, в средата на нищото, и чета ли чета името на баща ми и не мога и не мога да повярвам, че аз разбрах къде е загинал, но не и мама..."
А аз слушам като тресната и не знам и не знам какво да й кажа...И когато се освестих, тя продължи: „И знаеш ли, същата нощ в хотела в Будапеща сънувах мама:“Казвах ли ти, че баща ти не може да изчезне безследно...“
Боже, какви човешки трагедии... И да няма днес кой да помене българските войници, участвали в последната фаза на Втората световна война...И какво да кажа друго, освен че ние българите все повече и повече се превръщаме в отрицание на самите себе си...."
Мира Манолова
